"История Славянобългарска" - Българската национална програма

"О , неразумне и юроде! Поради что се срамишъ да се наречешъ Болгаринъ и не четишъ по свои язикъ и не думашъ? Или не са имали Болгаре царство и господство? От всего словенского народа най-славни били Болгари , прво се они царове нарекли , прво они патриарха имели , прво се они крстири. За толко лета царствували и били славни и чуени по сва земла и много пути от силни римлане и от мудри грци дан възимали." 

С тези думи Паисий Хилендарски слага началото на Българското възраждане ,написвайки "История славянобългарска"    

     Сведенията за живота на Паисий Хилендарски са оскъдни . Те почти изцяло се съдържат в краткия послеслов на неговата история. Известна е годината на раждането му - 1722г. , но определянето на родното му място предизвиква и до днес оживени дискусии. Хипотезата , че е родом от Банско , се потвърждава от ранното приобщаване към възрожденските процеси на това селище от Самоковската епархия.

Паметника на Паисий в Банско

Преди много години американският славист проф. Матей Матееч  публикува извадка от хилендарската кондика , според която другите двама братя на Паисий - Лаврентий и Хаджи Вълко даряват бащината си къща в Банско за метох на Хилендарският манастир. С това се изяснява въпроса за родното място на Паисий. Началното си образование  получава в някое от местните килийни училища:

"Не учих се ни граматика , ни политика"

 ,тоест изучавал е черковни , а не светски книги. През 1745г. той заминава за Хилендарския манастир , където брат му Лаврентий е игумен.

Хилендарският манастир

Паисий приема задълженията и ограниченията на манастирското всекидневие. Но младият духовник е впечатлен от невероятните възможности за просвета и многонационални културни контакти , които предоставя Света гора. Тук е не само най-богатото книгохранилище на Балканите. Много от атонските обитатели вече споделят новите идеи на Просвещението , изкушени са от стремеж към национално обособяване в доскоро неразчленената православно-славянска общност.
     Хилендарският йеромонах се отдава на патриотичната си цел да събере и нареди в едно цяло историята на своя народ. През 1761г. хилендарското братство го изпраща в Сремски Карловци, по това време в Хабсбургската империя.

"Стематография " на Христофор Жефарович

В този център на православието Паисий се запознава с руското издание на съчинението на дубровнишкия абат Мавро Орбини. Последният е посветил своя труд на историята на южнославянските народи и от него Паисий научава много неизвестни факти за миналото на българите. Когато се завръща в Света гора, Паисий обобщава наученото в Сремски Карловци с вече събраната от него информация. Той познава житията на много български светци, царски грамоти, съчинения на патриарх Евтимий, както и „Стематографията” на Христофор Жефарович. Силно влияние върху възгледите на Паисий оказват руският превод на книгата на Цезар Бароний и спомената история на Мавро Орбини. Паисий е първият автор, който очертава българската етническа територия – Мизия, Тракия, Македония и Поморавието. Двегодишните му усилия се увенчават с успех: през 1762г. в Зографския манастир той завършва ръкописа на своята "История Славянобългарска".

Зографският манастир

След това като таксидиот /така се нарича пътуващ православен монах , който събира помощи, доброволни пожертвувания за манастир / на Хилендарската света обител тръгва из България да разпространява своя ръкопис. През 1764г. е в Котленско , а през 1770-1772г. обикаля Серско и Солунско. Последната диря от земния му път е от "лето господне 1773г." , тогава в манастирската кондика е отбелязана смъртта на проигумена Паисий в Ампелино / дн. Асеновград/.
     "История славянобългарска" предлага интерпретация на историята на българите в духа на просвещенския рационализъм. Поставя идеята за национално обособяване чрез езика и културата и за духовна и обществена пробуда. Паисий по-скоро подсказва обществените приоритети за българския народ: борба за национална културна еманципация , за църковна независимост и за държавно-политическо самоуправление. Припомняйки миналото величие на българите в три основни измерения - славна царщина , автокефална църква и култура , той индиректно внушава споменатите три задачи. Главната идея , към която прозорливият духовник се стреми да приобщи съотечествениците си , е стремежът към национално пробуждане и национална изява. Затова той не спестява хулните си думи за онези , които се отричат от своя народ и език и се "влечат по чужд" , най-често гръцки.
     Следвайки целта си да направи историята достояние на целия български народ и така да пробуди неговото себеуважение и национална гордост , Паисий се заема с нейното разпространение. Още в предисловието той се обръща с настойчив призив към свойте читатели:

"Преписвайте тая историйца и платете , нека ви я препишат , които умеят да пишат , и пазете я да не изчезне!".

"Царственик или история болгарская"

 До днес са известни около 60 преписа и преправки на Паисиевия ръкопис. Около него гравитират книжовниици и преписвачи , изкушени от непредходните му внушения и от възможността да правят поправки и добавки , да редактират и съкращават. Някой съобщават името на автора , други го пропускат , а трети го заместват със своето. Понякога основният текст на Паисиевия труд сполучливо е допълван с рисунки и илюстрации , заети от "Стематография" на Христофор Жефарович. Но всички осъзнават и предназначението на тази свята книга да обедини духовно българите , като свърже великото им минало с достойно настояще и преславно бъдеще. Сред многото преписвачи се открояват имената на едни от най-даровитите книжовници на епохата:Софроний Врачански , Дойно Граматик , Стоян Кованлъшки , поп Пунчо , Петко Славейков. Едва през 1844г. е обнародвано първото печатно издание - "Царственик или история болгарская" - подготвено от Христаки Павлович и предназначено за училищните занятия по история на България.

„История славянобългарска” не е голяма по обем, но не това е важното. Нито това, че Паисий е допуснал много фактологически грешки и че целенасочено е подбирал само славни факти от българското минало. По-значимото е, че книжката е преломен момент в нашата история.  Така в тази малка по обем, но голяма по значение книжка, атонският монах за първи път формулирал задачата, стояща пред българския народ – националното пробуждане.